Има. Не, няма. Няма моменти. Никакви, нито един. Няма... Вмирисано привеждане. Умора. Някак си протъркване на устна. Не грапавост, по-скоро засъхнала слюнка. Втвърдена, противна, не се маха. Трябва да пиша ясно, последователно, логично, едно след друго, да свързвам, да преценявам и да отсъждам, да разбирам, след това да решавам, да проумявам, да. Умора, без да е нещо конкретно. Отново тази следа на устните. Съсипаност, но не в очите, в устната.

Такова плътно стягане от-към-всичко, съвсем леко, лепкаво, може да се усети с горната устна. Вижда се. Донася се. Май от мене си. Няма значение откъде, вече е вкопаност в долната устна. Някак си дебилно по отворена уста. Нищо различно от това стягане, нито противността на устната може да бъде отмахната. Бъдещето се провижда в една пролегналост на тази устна. Докато се забелязва в огледалото и се протърква, погледа я оставя и вижда в страни, нещо като присядане, което отмива значенето. Разбира се, това е само тук. Нито може да е различно. Сякаш устната се накъсва и самото очакване се разпарчалосва в конкретната немощ. Може би самото. А тя къде е, има си своето време, в което си върши своите си работи; а ти трябва да си пропъден. И при това само привиждаш прегръщане. Не знам. В дълъг интервал всичко потъва в отплесната мъчност. Не възможност да се каже каквото и да е. Живота няма как да е наличен. Все пак има някакво прозвучаване, което излъгва потъването в мига, за да го втъпче в конкретиката. Устната е вкоравена, грозна, отблъсква, живота ми не е. Не го искам, ще го дам. Лесно; ще потъна в битие; ще действам; ще знам; ще съм със, ще се приведа; не съм и мислил, ще докосвам загнилото си отчаяние; няма да получавам, задължително няма да получавам. Няма какво да се получава. Всичко е просто и ясно. Ще се продължи, ще се пробутва, ще се изговаря, и ще се знае, че вече е свършило, винаги е било свършено. Толкова разбитост в устната, в мене си. Ще се отмине в нещо.

" А тя къде е, има си своето време, в което си върши своите си работи; а ти трябва да си пропъден. И при това само привиждаш прегръщане. Не знам. В дълъг интервал всичко потъва в отплесната мъчност. Не възможност да се каже каквото и да е. Живота няма как да е наличен. Все пак има някакво прозвучаване, което излъгва потъването в мига, за да го втъпче в конкретиката..."
..." живота ми не е. Не го искам, ще го дам. Лесно; ще потъна в битие; ще действам; ще знам; ще съм със, ще се приведа; не съм и мислил, ще докосвам загнилото си отчаяние; "
Пролетно-неясно скитане на думите и сетивен опит за пробуждането им...
Поздравление за постинга.Сериозен е.И то много!