Постинг
25.07.2011 23:30 -
Пролука
Доста време без отбелязване. Уж се случиха, неща, но някак си толкова без значение…Все с мен, но безразлични. Бях там, участвах, аз действах, на някой места бях само аз, и действах. Всичко беше изсушено от към думи; стоене; дори се отървах от краченето, не исках да крача, мразя краченето. Писна ми да ходя, да сядам, ставам, само и само, за да отчета спокойствие.
И толкова действане, действане, действане,…, безсмислени, действане, действане, действане, и само аз, за себе си действах, действах, действах, за мене си безсмислено, безсмислено ,безсмислено,…, но го пробутвах. Тогава нещо спря всичко. Неправилно казано! Всичко продължи и продължава. Но някак си всичко много по-уверено, много по-силно, стегнато…всичко. И аз тръгнах, уверено, не крачех, вървях и вървя, увлечен, заедно… Всичко е статично, да, да, да, да, да,, действам, за себе си заедно с други….
Не го искам това себе си, не ми трябва, искам да го, да го, изджъгъркам. Не искам да се надявам.
П.П. „Тези отрови изтръгват от самостта му човека, дето, проникнали вътре, тялото без да засягат, тежко ума уязвяват” [Боеций, Утешението на Философията]
