Трябваше да пиша нещо друго,исках да напиша нещо друго,но не остана,беше ясно,после се размаза,думите се объркаха...аз не мога,не знам защо,изобщо не мога да мисля това: „защото”...да,мога да изброявам,но какво от това...ред и толкоз.

Не е твърде късно!

Какво от това???

Някъде четох,че имало толкова много неща,които могат и трябва да се опишат; аз пък не ги виждам;може би е заради стаята,в която съм се или са ме затворили,не знам,може би просто виждам себе си,а те се обичат,как да пропуснат да се опишат.та и аз се обичам-нали съм сам в стаята,-няма кой друг.

Когато няма друго,няма как да не е това.

Само себе си!Да говориш със себе си...в моята стая е твърде тихо,явно обичаме да мълчим.А исках да кажа нещо друго,нещо повече;всички искаме да кажем,все повече,повече...А кой слуша?В моята стая не чуват никой, само собственото си спаружено ехо,блъскащо се в стените от нищо,за нищо.А не било късно,така казват!Но за кое не е късно???Имало прозорци,имало врати,имало,имало...Тук не искаме да погледнем,да минем през тях.Тук има едно Не,без воля,само Не,то изпълва стаята,затваря всичко,а не кънти.Толкова неща и все пак нищо,само защото е тихо.