-Непрестанно се жалваш, а какво правиш, за да промениш нещата – нищо. Сякаш питаш за помощ, а всъщност не възприемаш и дума от това, което ти се казва. Давам ти съвет: занимавай се с нещо, което ти забавлява, примерно обикаляй из различни градове, срещай се с нови хора или там нещо подобно; намери си хоби, не знам, но се измъкни от тази проядена дупка. Имаш толкова много възможности, нямаш сериозни проблеми с парите, изобщо нищо не те спира, но с твой те ужасяващи: „едно и също” , „все едно” , „няма значение” , „безсмислено е” , „вятър и плява” , „празен звук” и т.н., просто си зациклил в едно положение на тотална разложеност, отказал си се дори да мислиш; гледаш, слушаш, но не реагираш, а само трябва да се захванеш с нещо.
-Не мога. Не искам да те огорчавам, но искам твърде много, за да направя, каквото и да е. Това ме съсипва, навсякъде виждам една и съща стена, не мога да я премина. Мислите ми се въртят около едно и също непресекващо отчаяние. Всеки отказ от това отчаяние би означавал само едно, че съм се предал, че съм се отдал на обезличаващата ме битийна посредственост, не искам да го правя.
-А смяташ ли, че имаш някакъв избор? Кой иска да го прави? Никой,но просто няма друго. Кой иска да повтаря едно и също, неизменно едно и също, сутрин, вечер, ден, два...но никой няма избор.
-Но тази невъзможност за нищо по-различно, приета като начален пункт, независимо от това дали я приемам или не, би трябвало да ни доведе до едно пълно съгласие, че дали ще излезна оттук или не – все едно. Това няма да промени нищо, защото винаги съм в капана. Когато играта е безсмислена, дали ще я играя или не, какво значение има?
-Така се обричаш на безрадостно живуркане.Сам, вкопан в гробницата на собственото си самодоволство, а можеш да изпиташ толкова много неща от този живот. Защо да ги зачеркваш, само защото не са смислени в някакъв празен абсолютен смисъл?
-Но какъв дан трябва да платя затова! Да се откажеш да търсиш смисъл, които да съединява цялата тази мешеница от чувства, цели, постъпки; какво ще остане?
Насладата от мига, от гледката, от звука, но къде е тази наслада, ако не намира оправдание в някакъв вложен от мен смисъл, тогава тя се превръща в една шибана норма, става Правилното, Истината, Целта. Ако нищо няма смисъл, да приемем, че да правим това, което правят всички е най-добрият вариант, означава да спрем да мислим. Няма по-добър вариант, просто всички имаме нужда да признаят нашия си вариант. Да го натрапим, да го използваме като чук срещу всеки отказ от него; нужна ни е само малко подкрепа, една дузина немощни последователи, които просто искат да бъдат значещи, макар и само в една взаимна илюзия.Аз не искам да съм с тях, нито против тях, а просто да съм външен на това тях.
-Изолираността ти не е нищо повече от агония. Знаеш, че нямаш избор и се отказваш да действаш, сякаш това ще ти позволи да избираш.
-Но нима не разбираш - дали ще правя това, което трябва или ще избера да не правя, - няма разлика. Да придаваме на действеността първенство пред бездействието е просто една дълбоко вкоренена в нашето мислене догма.